събота, 31 януари 2009 г.

самота от звздна достатъчност...

червена есен
(като пътник
приседнал в бащината къща
пред пътя прашен)
в дланта ми
тихо кацна

и безцветна... синева
ехо...
пълно с конски тропот
в две зеници свобода
се разплиска в недостатъчност

ти

политаш
подобно лист отронен
за последен танц
...красив

в очите ти догонват се вълни
наметнати с прозрачност от крила

и чувам
как аз не съм във този танц
и правя се на тъжна...
неизречена до край... сълза

но виждам
как косите рошиш
на онази лятна лунна нощ
и в ирисите ти прочитам
че съм прашец
от звездната достатъчност...

вторник, 27 януари 2009 г.

Ти си тук...и не си...

В сребърната си каляска
луната е разпуснала коси,
сред тъмнината на нощта.
Сред тишина от бяло,
облак в шепите си сбира
прах от бродещи звезди.
Булевардът долу обезлюден мълчи.
Потрепва в жълто старият фенер
и обещава топлина
на изнемощял клошар...
В количката му късче самота,
поскърцва в мрака заскрежен.
А вятърът изсвирва,
(като клаксон закъснял)
оплита клоните на близкото дърво
и се изгубва в тъмнина.
Над стария клошар посипват се
...лъчи от лунен сън.
Ти си тук...и не си...
Последни стъпки в първите лъчи,
затишие пред буря
- огнените ти следи...

неделя, 25 януари 2009 г.

* * *

tengo ganas de oir el ocaso
como despeina las nubes
tengo ganas de oir el alba
como enreda las olas
dormire en tu mirada azul
te despertaras en mi mundo



поискам ли да чуя залеза
как облаците роши
поискаш ли да чуеш изгрева
как сплита вълни
ще заспя в погледа ти син
ще се събудиш в моят свят

вторник, 20 януари 2009 г.

Разтворимо

Не спирай моя бяг,
по пясъка златен.
Не прекъсвай полета син
...към теб
Скалистият бряг
не ограбвай
...от мен.
Запали луната
и покани всички звезди
в парка на моите мечти.
Обуздай вятъра бурен, сред тях
и нощната плът с южен дъх разтвори.
Не поканвай на бал, зимният студ,
да превърне в кристални слънца,
две бели крила.
И събери въздишките
на малки пролетни цветя,
за венец на цветната дъга.
Престъпи тихо в този храм!
И не позволявай да се отрони
от иконата сълза.
За да уловим,
излишъка по утринна роса.
И да се разтворим....
по пясъка,
все още топъл.
Като вълна
...достигнала вълна...
Ухание
на синьо
лято
кацнало
в две длани...над брега.

петък, 16 януари 2009 г.

Частица мен

Като за последно тръгвам тихо
в късен мрак по пристан онемял.
А във мен една пътека скрита,
сякаш свети, като фара бял.

Чувам бриза как сега люлее,
чайка на крилата й, щастлив.
Чисти и задъхани се леят
сълзите на порива красив.

Над водите стихнали и бистри
някъде под небосклон стаен,
слънцето залязва в нежност чиста -
ти се раждаш, в пръски осветен.

В твоя дъжд ще бъда звездоносна.
Ангел във съня ти уморен.
Сбъднати - мечтите да докосна.
И да тръгна - с част от теб у мен.

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Жива скала

Нощта наметна виолетовата си пелерина
и затанцува по сенките на притихналите дървета.
Луната сребристо се усмихваше
загледана в русалките които танцуваха
по разрошените вълни и заливаха морето
със звънкият си детски смях.
Дори вятърът спря заслушан на хребета
на унесената в сладка дрямка планина.
Там на скалата два силуета
пренесени в любовната си игра
чуваха само ударите на сърцата си
и усещаха мислите как прелитат
и докосват мечтите им.
Докосваха лицата си с усмивки.
Чертаеха една обща пътека със сълзи.
Попиваха капчиците от разбитите вълни
по телата си със страст, вън от миналото,
и се любеха с въздишките
които се отронваха след всяка падаща звезда.
Той я бе намерил в един лабиринт
от който всички изходи водиха към нищото.
Беше се скрилав една изоставена мида,
очакваща вълна която да я захвърли
на изгарящият пустинен пясък.
Прегърна я,
скривайки мъката й дълбоко в сърцето си.
С нежност подреждаше разхвърленият пъзел,
почиствайки го от плесента.
Сега стояха на тази скала,
вдишваха от морският бриз
и пиеха на големи глътки
от чашата на душевното сливане.
Устните им се докоснаха в миг
в който млечният път освети вселената,
завъртайки я в същината на живота.
Русалките продължаваха своята игра
и звънкият им смях се разливаше
по оживялата скала.
Нощта заспиваше
в топлата прегръдкана самотният бял облак...

сряда, 14 януари 2009 г.

някъде към полунощ...

Луната като нощна пеперуда,
кацна на прозореца ми заскрежен.
А той въздъхна и покани
в стаята ми дребните звезди.
Потрепна въздухът
от флейтата на вятъра свенлив.
И топли сенки от камината,
понесоха се във виенски валс.
По миглите ми с кадифена нишка,
зарисува тихичко съня...
Усмивката ми се разтвори
(като нежна бяла пролет).
Моливът,
кротичко в дланта ми вече спеше.
Изписал и последният фрагмент,
от посребрените мечти за теб.

Във тази тиха зимна нощ.
Превърнала се в бал за твоя сън.
Където с поглед те прегърнах
и отново отлетях...
Да не разсъня,
стрелките на часовника във полунощ.

понеделник, 12 януари 2009 г.

пощальонът винаги е усмихнат

оглушели стъпки
в тишината - теб
писмо след писмо
като отшелник
препращам в нищото
и галопират залези
към изгреви
(кърваво червено безсъние)
и подреждат се в кошчето
до мен
смачкани мисли
.......................
- тук вали
всеки ден
като в тропиците
топлината е невъзможност
от измокрени
до кости
грижливо подреждани
сухи
съчки
премръзнаха
и онези теменужки
които звъняха като камбанки
в разлялото се – да
над полето
помниш ли
.........................

оглушели стъпки
в тишината – теб
плитка по плитка
вятър в косите си връзвам
(досадник в бащината вратня)
където нежността
единствено нощта запази

а сега е часът на пощальона
той винаги е усмихнат
когато минава забързан покрай мен
- нямам поща