вторник, 17 март 2009 г.

Трева за залеза на Малкият принц

Поредният ден...
който залезе самотен
зад покрива...отвъд,
отнесе със себе си
белият вятър.
Спомням си едва сега.
Как баба ми плетеше плитки
със топла и загрижена усмивка
(такава я запомних)
и ми говореше:
- Внимавай слънчице
при игрите с вятъра!
Защото той за миг способен е
и цветовете на дъгата да разроши,
понесъл ги със себе си...отвъд.
А аз затичвах се навън,
със звънкият си детски смях
към зреещото лято.
И ловях лъчи
с които кичех
пеперудите в полето.
А нощем седнала на бащиният праг,
си улавях по една звезда.
А той...
немирникът му ветрен,
все така ми ги крадеше,
отнасяйки със себе си
поредният самотен ден.
Но във съня,
така и не посмя да влезе!
Защото там рисувах,
(за планетата на принцът Малък)
трева – поникнала пред залеза.

четвъртък, 12 март 2009 г.

Адажио – непосилно ли(ри)чно

Сънувах залези! Сън ли бе?
Или живот, откъснал
седемнадесет заченати утра...
Изтлял в последният акорд
на несънуван майски ден.
Замлъкна белият роял
по невинните ми още пръсти.
А пролетта
бе в средата на родилната си треска...
И си мечтаеше за – лято, сакс
и наситена в зелено,
разсъблечена под погледите ни трева.
Исках да избягам...
скрита в дом със детски смях.
Но не успях и теб да скрия.
И ето днес,
когато нова пролет пак се ражда...
Виждам, че сънят не е достатъчност!
А само спирка,
на онзи седемнадесети коловоз,
по който изгревът се е търкулнал,
към следите
на двадесет безснежни зими.
И всъщност съм сънувала, неизживян живот.

А тази пролет е невероятно топла
във очите на зелената трева.
И събудил се от дълъг зимен сън,
сред стаята ми бял роял.