Трева за залеза на Малкият принц

Поредният ден...
който залезе самотен
зад покрива...отвъд,
отнесе със себе си
белият вятър.
Спомням си едва сега.
Как баба ми плетеше плитки
със топла и загрижена усмивка
(такава я запомних)
и ми говореше:
- Внимавай слънчице
при игрите с вятъра!
Защото той за миг способен е
и цветовете на дъгата да разроши,
понесъл ги със себе си...отвъд.
А аз затичвах се навън,
със звънкият си детски смях
към зреещото лято.
И ловях лъчи
с които кичех
пеперудите в полето.
А нощем седнала на бащиният праг,
си улавях по една звезда.
А той...
немирникът му ветрен,
все така ми ги крадеше,
отнасяйки със себе си
поредният самотен ден.
Но във съня,
така и не посмя да влезе!
Защото там рисувах,
(за планетата на принцът Малък)
трева – поникнала пред залеза.

Адажио – непосилно ли(ри)чно

Сънувах залези! Сън ли бе?
Или живот, откъснал
седемнадесет заченати утра...
Изтлял в последният акорд
на несънуван майски ден.
Замлъкна белият роял
по невинните ми още пръсти.
А пролетта
бе в средата на родилната си треска...
И си мечтаеше за – лято, сакс
и наситена в зелено,
разсъблечена под погледите ни трева.
Исках да избягам...
скрита в дом със детски смях.
Но не успях и теб да скрия.
И ето днес,
когато нова пролет пак се ражда...
Виждам, че сънят не е достатъчност!
А само спирка,
на онзи седемнадесети коловоз,
по който изгревът се е търкулнал,
към следите
на двадесет безснежни зими.
И всъщност съм сънувала, неизживян живот.

А тази пролет е невероятно топла
във очите на зелената трева.
И събудил се от дълъг зимен сън,
сред стаята ми бял роял.