Танцуваща с облаци

Когато си тръгнеш - зимно

2010-10-13T15:31:00.000-07:00

„а погледът мой и цялото време до тебе ще спрат, преди да влезе зимата „

когато си тръгнеш някой ден
може би ще порасна
или ще стана малка строфа
в някой дълго изстрадан стих
но ще съм трепет
в клепките на зимата
и ще те виждам дъх в дъха ми
снежинка в синята ти свобода
не ще съм никога бездомна

- животът ми в теб измълчан
ще прохожда в очите на вярата
където в душевният храм
ти чирак ме създаде
и изучи в мен мярата
как любов да градя

когато си тръгнеш някой ден
може би аз към теб ще вървя
в грешките пораснала
и в прошките на дланите ти малка
впрегнала дните на лятото
сълза ще съм в душевният ти храм
„миг спрял или ритъм в стакато”
звезда открила дом мечтан
това ще съм аз
и нито крачка повече
защото ти такава ме създаде
зимна тъга „преди да влезе зимата”
неримувана строфа в стиха на съня
и такава ме изпя
секунда във времето

премълчана стъпка в мъжка сълза

Трева за залеза на Малкият принц

2009-03-17T09:01:00.000-07:00

Поредният ден...
който залезе самотен
зад покрива...отвъд,
отнесе със себе си
белият вятър.
Спомням си едва сега.
Как баба ми плетеше плитки
със топла и загрижена усмивка
(такава я запомних)
и ми говореше:
- Внимавай слънчице
при игрите с вятъра!
Защото той за миг способен е
и цветовете на дъгата да разроши,
понесъл ги със себе си...отвъд.
А аз затичвах се навън,
със звънкият си детски смях
към зреещото лято.
И ловях лъчи
с които кичех
пеперудите в полето.
А нощем седнала на бащиният праг,
си улавях по една звезда.
А той...
немирникът му ветрен,
все така ми ги крадеше,
отнасяйки със себе си
поредният самотен ден.
Но във съня,
така и не посмя да влезе!
Защото там рисувах,
(за планетата на принцът Малък)
трева – поникнала пред залеза.

Адажио – непосилно ли(ри)чно

2009-03-12T02:33:00.000-07:00

Сънувах залези! Сън ли бе?
Или живот, откъснал
седемнадесет заченати утра...
Изтлял в последният акорд
на несънуван майски ден.
Замлъкна белият роял
по невинните ми още пръсти.
А пролетта
бе в средата на родилната си треска...
И си мечтаеше за – лято, сакс
и наситена в зелено,
разсъблечена под погледите ни трева.
Исках да избягам...
скрита в дом със детски смях.
Но не успях и теб да скрия.
И ето днес,
когато нова пролет пак се ражда...
Виждам, че сънят не е достатъчност!
А само спирка,
на онзи седемнадесети коловоз,
по който изгревът се е търкулнал,
към следите
на двадесет безснежни зими.
И всъщност съм сънувала, неизживян живот.

А тази пролет е невероятно топла
във очите на зелената трева.
И събудил се от дълъг зимен сън,
сред стаята ми бял роял.

Любов ела на брега на морето

2009-02-06T10:10:00.000-08:00

Изливам водопада на косите си
в синевата на вълните...
Сливам се с тях и ставам прилив.

Любов ела на брега на морето.
В мълчанието на лунната пътека ме повикай.
Влез като прохлада на водите
и аз ще бъда с теб.
В безкрая на морската шир,
ще бъда кротък плисък на вилните.
Мълчалива клетва ще съм -
за вярност.

Любов ела на брега на морето.
С цветове от детската мечта,
родени под дъгата,
ще престъпя в твоя храм.
Ела на брега
и аз ще накича нозете ти
с детски смях.

Любов ела на брега на морето.
При извора ела.
С крилете на вятъра,
ще престъпя чиста.
(Като утринна роса)
и ще прилея в очите ти.
Ще заплувам навътре, навътре,
към новородена свобода.

Любов ела на брега на морето.
В покоя и грохота на вълните
- те очаквам.
И в сълзите те търся!
В извора на водите!
И вървя по стъпките на брега.

Любов ела на брега на морето.
Докосни с ръка неспокойната ми гръд
и остани
- изричайки името ми.
Босонога в теб ме пусни
и усети един океан,
който в очите ми дреме.

Любов ела на брега на морето.
И разбуди синият прибой.
Ела и остани...в дълбините Любов.

самота от звздна достатъчност...

2009-01-31T02:56:00.000-08:00

червена есен
(като пътник
приседнал в бащината къща
пред пътя прашен)
в дланта ми
тихо кацна

и безцветна... синева
ехо...
пълно с конски тропот
в две зеници свобода
се разплиска в недостатъчност

ти

политаш
подобно лист отронен
за последен танц
...красив

в очите ти догонват се вълни
наметнати с прозрачност от крила

и чувам
как аз не съм във този танц
и правя се на тъжна...
неизречена до край... сълза

но виждам
как косите рошиш
на онази лятна лунна нощ
и в ирисите ти прочитам
че съм прашец
от звездната достатъчност...

Ти си тук...и не си...

2009-01-27T08:57:00.000-08:00

В сребърната си каляска
луната е разпуснала коси,
сред тъмнината на нощта.
Сред тишина от бяло,
облак в шепите си сбира
прах от бродещи звезди.
Булевардът долу обезлюден мълчи.
Потрепва в жълто старият фенер
и обещава топлина
на изнемощял клошар...
В количката му късче самота,
поскърцва в мрака заскрежен.
А вятърът изсвирва,
(като клаксон закъснял)
оплита клоните на близкото дърво
и се изгубва в тъмнина.
Над стария клошар посипват се
...лъчи от лунен сън.
Ти си тук...и не си...
Последни стъпки в първите лъчи,
затишие пред буря
- огнените ти следи...

* * *

2009-01-25T11:34:00.000-08:00

tengo ganas de oir el ocaso
como despeina las nubes
tengo ganas de oir el alba
como enreda las olas
dormire en tu mirada azul
te despertaras en mi mundo

поискам ли да чуя залеза
как облаците роши
поискаш ли да чуеш изгрева
как сплита вълни
ще заспя в погледа ти син
ще се събудиш в моят свят

Разтворимо

2009-01-20T15:13:00.000-08:00

Не спирай моя бяг,
по пясъка златен.
Не прекъсвай полета син
...към теб
Скалистият бряг
не ограбвай
...от мен.
Запали луната
и покани всички звезди
в парка на моите мечти.
Обуздай вятъра бурен, сред тях
и нощната плът с южен дъх разтвори.
Не поканвай на бал, зимният студ,
да превърне в кристални слънца,
две бели крила.
И събери въздишките
на малки пролетни цветя,
за венец на цветната дъга.
Престъпи тихо в този храм!
И не позволявай да се отрони
от иконата сълза.
За да уловим,
излишъка по утринна роса.
И да се разтворим....
по пясъка,
все още топъл.
Като вълна
...достигнала вълна...
Ухание
на синьо
лято
кацнало
в две длани...над брега.

Частица мен

2009-01-16T16:17:00.000-08:00

Като за последно тръгвам тихо
в късен мрак по пристан онемял.
А във мен една пътека скрита,
сякаш свети, като фара бял.

Чувам бриза как сега люлее,
чайка на крилата й, щастлив.
Чисти и задъхани се леят
сълзите на порива красив.

Над водите стихнали и бистри
някъде под небосклон стаен,
слънцето залязва в нежност чиста -
ти се раждаш, в пръски осветен.

В твоя дъжд ще бъда звездоносна.
Ангел във съня ти уморен.
Сбъднати - мечтите да докосна.
И да тръгна - с част от теб у мен.

Жива скала

2009-01-15T15:27:00.000-08:00

Нощта наметна виолетовата си пелерина
и затанцува по сенките на притихналите дървета.
Луната сребристо се усмихваше
загледана в русалките които танцуваха
по разрошените вълни и заливаха морето
със звънкият си детски смях.
Дори вятърът спря заслушан на хребета
на унесената в сладка дрямка планина.
Там на скалата два силуета
пренесени в любовната си игра
чуваха само ударите на сърцата си
и усещаха мислите как прелитат
и докосват мечтите им.
Докосваха лицата си с усмивки.
Чертаеха една обща пътека със сълзи.
Попиваха капчиците от разбитите вълни
по телата си със страст, вън от миналото,
и се любеха с въздишките
които се отронваха след всяка падаща звезда.
Той я бе намерил в един лабиринт
от който всички изходи водиха към нищото.
Беше се скрилав една изоставена мида,
очакваща вълна която да я захвърли
на изгарящият пустинен пясък.
Прегърна я,
скривайки мъката й дълбоко в сърцето си.
С нежност подреждаше разхвърленият пъзел,
почиствайки го от плесента.
Сега стояха на тази скала,
вдишваха от морският бриз
и пиеха на големи глътки
от чашата на душевното сливане.
Устните им се докоснаха в миг
в който млечният път освети вселената,
завъртайки я в същината на живота.
Русалките продължаваха своята игра
и звънкият им смях се разливаше
по оживялата скала.
Нощта заспиваше
в топлата прегръдкана самотният бял облак...

някъде към полунощ...

2009-01-14T03:22:00.000-08:00

Луната като нощна пеперуда,
кацна на прозореца ми заскрежен.
А той въздъхна и покани
в стаята ми дребните звезди.
Потрепна въздухът
от флейтата на вятъра свенлив.
И топли сенки от камината,
понесоха се във виенски валс.
По миглите ми с кадифена нишка,
зарисува тихичко съня...
Усмивката ми се разтвори
(като нежна бяла пролет).
Моливът,
кротичко в дланта ми вече спеше.
Изписал и последният фрагмент,
от посребрените мечти за теб.

Във тази тиха зимна нощ.
Превърнала се в бал за твоя сън.
Където с поглед те прегърнах
и отново отлетях...
Да не разсъня,
стрелките на часовника във полунощ.

пощальонът винаги е усмихнат

2009-01-12T05:14:00.000-08:00

оглушели стъпки
в тишината - теб
писмо след писмо
като отшелник
препращам в нищото
и галопират залези
към изгреви
(кърваво червено безсъние)
и подреждат се в кошчето
до мен
смачкани мисли
.......................
- тук вали
всеки ден
като в тропиците
топлината е невъзможност
от измокрени
до кости
грижливо подреждани
сухи
съчки
премръзнаха
и онези теменужки
които звъняха като камбанки
в разлялото се – да
над полето
помниш ли
.........................

оглушели стъпки
в тишината – теб
плитка по плитка
вятър в косите си връзвам
(досадник в бащината вратня)
където нежността
единствено нощта запази

а сега е часът на пощальона
той винаги е усмихнат
когато минава забързан покрай мен
- нямам поща

Страст

2007-11-03T16:34:00.000-07:00

Нощ разлята
кадифено синя.
... ти си тук...
Загледани в догарящата свещ.
С чаши в ръце
недоизпита страст,
разлята жар по вените
горим в бягащите по телата
светлини .
В копнеж преплетени са пръстите.
Разтварят устните, жадуван
миг.
Като ненужна кожа
дрехите по пода свлечени
Аз съм стих.
Прочиташ ме,
с задъхани ръце.
Преливаш в мен
Горим...

Мечтая си

2007-11-01T16:26:00.000-07:00

Пристъпвам с сънищата ти
невинно,
сякаш влизам
в недокосван храм.
Искам с облаците бели
да потанцуваме,
стиснали в ръцете си мечти.
И по лъчите на изгряващата
в нас любов
да се надбягваме,
потънали
в онзи Наш
прекрасен сън.