Разтворимо

Не спирай моя бяг,
по пясъка златен.
Не прекъсвай полета син
...към теб
Скалистият бряг
не ограбвай
...от мен.
Запали луната
и покани всички звезди
в парка на моите мечти.
Обуздай вятъра бурен, сред тях
и нощната плът с южен дъх разтвори.
Не поканвай на бал, зимният студ,
да превърне в кристални слънца,
две бели крила.
И събери въздишките
на малки пролетни цветя,
за венец на цветната дъга.
Престъпи тихо в този храм!
И не позволявай да се отрони
от иконата сълза.
За да уловим,
излишъка по утринна роса.
И да се разтворим....
по пясъка,
все още топъл.
Като вълна
...достигнала вълна...
Ухание
на синьо
лято
кацнало
в две длани...над брега.

Частица мен

Като за последно тръгвам тихо
в късен мрак по пристан онемял.
А във мен една пътека скрита,
сякаш свети, като фара бял.

Чувам бриза как сега люлее,
чайка на крилата й, щастлив.
Чисти и задъхани се леят
сълзите на порива красив.

Над водите стихнали и бистри
някъде под небосклон стаен,
слънцето залязва в нежност чиста -
ти се раждаш, в пръски осветен.

В твоя дъжд ще бъда звездоносна.
Ангел във съня ти уморен.
Сбъднати - мечтите да докосна.
И да тръгна - с част от теб у мен.

Жива скала

Нощта наметна виолетовата си пелерина
и затанцува по сенките на притихналите дървета.
Луната сребристо се усмихваше
загледана в русалките които танцуваха
по разрошените вълни и заливаха морето
със звънкият си детски смях.
Дори вятърът спря заслушан на хребета
на унесената в сладка дрямка планина.
Там на скалата два силуета
пренесени в любовната си игра
чуваха само ударите на сърцата си
и усещаха мислите как прелитат
и докосват мечтите им.
Докосваха лицата си с усмивки.
Чертаеха една обща пътека със сълзи.
Попиваха капчиците от разбитите вълни
по телата си със страст, вън от миналото,
и се любеха с въздишките
които се отронваха след всяка падаща звезда.
Той я бе намерил в един лабиринт
от който всички изходи водиха към нищото.
Беше се скрилав една изоставена мида,
очакваща вълна която да я захвърли
на изгарящият пустинен пясък.
Прегърна я,
скривайки мъката й дълбоко в сърцето си.
С нежност подреждаше разхвърленият пъзел,
почиствайки го от плесента.
Сега стояха на тази скала,
вдишваха от морският бриз
и пиеха на големи глътки
от чашата на душевното сливане.
Устните им се докоснаха в миг
в който млечният път освети вселената,
завъртайки я в същината на живота.
Русалките продължаваха своята игра
и звънкият им смях се разливаше
по оживялата скала.
Нощта заспиваше
в топлата прегръдкана самотният бял облак...

някъде към полунощ...

Луната като нощна пеперуда,
кацна на прозореца ми заскрежен.
А той въздъхна и покани
в стаята ми дребните звезди.
Потрепна въздухът
от флейтата на вятъра свенлив.
И топли сенки от камината,
понесоха се във виенски валс.
По миглите ми с кадифена нишка,
зарисува тихичко съня...
Усмивката ми се разтвори
(като нежна бяла пролет).
Моливът,
кротичко в дланта ми вече спеше.
Изписал и последният фрагмент,
от посребрените мечти за теб.

Във тази тиха зимна нощ.
Превърнала се в бал за твоя сън.
Където с поглед те прегърнах
и отново отлетях...
Да не разсъня,
стрелките на часовника във полунощ.

пощальонът винаги е усмихнат

оглушели стъпки
в тишината - теб
писмо след писмо
като отшелник
препращам в нищото
и галопират залези
към изгреви
(кърваво червено безсъние)
и подреждат се в кошчето
до мен
смачкани мисли
.......................
- тук вали
всеки ден
като в тропиците
топлината е невъзможност
от измокрени
до кости
грижливо подреждани
сухи
съчки
премръзнаха
и онези теменужки
които звъняха като камбанки
в разлялото се – да
над полето
помниш ли
.........................

оглушели стъпки
в тишината – теб
плитка по плитка
вятър в косите си връзвам
(досадник в бащината вратня)
където нежността
единствено нощта запази

а сега е часът на пощальона
той винаги е усмихнат
когато минава забързан покрай мен
- нямам поща

Страст

Нощ разлята
кадифено синя.
... ти си тук...
Загледани в догарящата свещ.
С чаши в ръце
недоизпита страст,
разлята жар по вените
горим в бягащите по телата
светлини .
В копнеж преплетени са пръстите.
Разтварят устните, жадуван
миг.
Като ненужна кожа
дрехите по пода свлечени
Аз съм стих.
Прочиташ ме,
с задъхани ръце.
Преливаш в мен
Горим...

Мечтая си

Пристъпвам с сънищата ти
невинно,
сякаш влизам
в недокосван храм.
Искам с облаците бели
да потанцуваме,
стиснали в ръцете си мечти.
И по лъчите на изгряващата
в нас любов
да се надбягваме,
потънали
в онзи Наш
прекрасен сън.