Като за последно тръгвам тихо
в късен мрак по пристан онемял.
А във мен една пътека скрита,
сякаш свети, като фара бял.
Чувам бриза как сега люлее,
чайка на крилата й, щастлив.
Чисти и задъхани се леят
сълзите на порива красив.
Над водите стихнали и бистри
някъде под небосклон стаен,
слънцето залязва в нежност чиста -
ти се раждаш, в пръски осветен.
В твоя дъжд ще бъда звездоносна.
Ангел във съня ти уморен.
Сбъднати - мечтите да докосна.
И да тръгна - с част от теб у мен.
петък, 16 януари 2009 г.
Частица мен
Публикувано от aire в 16:17
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Определено си го харесах това стихче :) Има и картини, и мелодия, и...всичко!
Определено...не, сигурно е, че има усмивка...при мен:)
А това стинещо си, ми е странно, излезнало в нехарктерен класически стил.
Хубав е допирът Радост - благодаря!
Публикуване на коментар