Трева за залеза на Малкият принц

Поредният ден...
който залезе самотен
зад покрива...отвъд,
отнесе със себе си
белият вятър.
Спомням си едва сега.
Как баба ми плетеше плитки
със топла и загрижена усмивка
(такава я запомних)
и ми говореше:
- Внимавай слънчице
при игрите с вятъра!
Защото той за миг способен е
и цветовете на дъгата да разроши,
понесъл ги със себе си...отвъд.
А аз затичвах се навън,
със звънкият си детски смях
към зреещото лято.
И ловях лъчи
с които кичех
пеперудите в полето.
А нощем седнала на бащиният праг,
си улавях по една звезда.
А той...
немирникът му ветрен,
все така ми ги крадеше,
отнасяйки със себе си
поредният самотен ден.
Но във съня,
така и не посмя да влезе!
Защото там рисувах,
(за планетата на принцът Малък)
трева – поникнала пред залеза.

Адажио – непосилно ли(ри)чно

Сънувах залези! Сън ли бе?
Или живот, откъснал
седемнадесет заченати утра...
Изтлял в последният акорд
на несънуван майски ден.
Замлъкна белият роял
по невинните ми още пръсти.
А пролетта
бе в средата на родилната си треска...
И си мечтаеше за – лято, сакс
и наситена в зелено,
разсъблечена под погледите ни трева.
Исках да избягам...
скрита в дом със детски смях.
Но не успях и теб да скрия.
И ето днес,
когато нова пролет пак се ражда...
Виждам, че сънят не е достатъчност!
А само спирка,
на онзи седемнадесети коловоз,
по който изгревът се е търкулнал,
към следите
на двадесет безснежни зими.
И всъщност съм сънувала, неизживян живот.

А тази пролет е невероятно топла
във очите на зелената трева.
И събудил се от дълъг зимен сън,
сред стаята ми бял роял.

Любов ела на брега на морето

Изливам водопада на косите си
в синевата на вълните...
Сливам се с тях и ставам прилив.





Любов ела на брега на морето.
В мълчанието на лунната пътека ме повикай.
Влез като прохлада на водите
и аз ще бъда с теб.
В безкрая на морската шир,
ще бъда кротък плисък на вилните.
Мълчалива клетва ще съм -
за вярност.

Любов ела на брега на морето.
С цветове от детската мечта,
родени под дъгата,
ще престъпя в твоя храм.
Ела на брега
и аз ще накича нозете ти
с детски смях.

Любов ела на брега на морето.
При извора ела.
С крилете на вятъра,
ще престъпя чиста.
(Като утринна роса)
и ще прилея в очите ти.
Ще заплувам навътре, навътре,
към новородена свобода.

Любов ела на брега на морето.
В покоя и грохота на вълните
- те очаквам.
И в сълзите те търся!
В извора на водите!
И вървя по стъпките на брега.

Любов ела на брега на морето.
Докосни с ръка неспокойната ми гръд
и остани
- изричайки името ми.
Босонога в теб ме пусни
и усети един океан,
който в очите ми дреме.

Любов ела на брега на морето.
И разбуди синият прибой.
Ела и остани...в дълбините Любов.

самота от звздна достатъчност...

червена есен
(като пътник
приседнал в бащината къща
пред пътя прашен)
в дланта ми
тихо кацна

и безцветна... синева
ехо...
пълно с конски тропот
в две зеници свобода
се разплиска в недостатъчност

ти

политаш
подобно лист отронен
за последен танц
...красив

в очите ти догонват се вълни
наметнати с прозрачност от крила

и чувам
как аз не съм във този танц
и правя се на тъжна...
неизречена до край... сълза

но виждам
как косите рошиш
на онази лятна лунна нощ
и в ирисите ти прочитам
че съм прашец
от звездната достатъчност...

Ти си тук...и не си...

В сребърната си каляска
луната е разпуснала коси,
сред тъмнината на нощта.
Сред тишина от бяло,
облак в шепите си сбира
прах от бродещи звезди.
Булевардът долу обезлюден мълчи.
Потрепва в жълто старият фенер
и обещава топлина
на изнемощял клошар...
В количката му късче самота,
поскърцва в мрака заскрежен.
А вятърът изсвирва,
(като клаксон закъснял)
оплита клоните на близкото дърво
и се изгубва в тъмнина.
Над стария клошар посипват се
...лъчи от лунен сън.
Ти си тук...и не си...
Последни стъпки в първите лъчи,
затишие пред буря
- огнените ти следи...

* * *

tengo ganas de oir el ocaso
como despeina las nubes
tengo ganas de oir el alba
como enreda las olas
dormire en tu mirada azul
te despertaras en mi mundo


поискам ли да чуя залеза
как облаците роши
поискаш ли да чуеш изгрева
как сплита вълни
ще заспя в погледа ти син
ще се събудиш в моят свят

Разтворимо

Не спирай моя бяг,
по пясъка златен.
Не прекъсвай полета син
...към теб
Скалистият бряг
не ограбвай
...от мен.
Запали луната
и покани всички звезди
в парка на моите мечти.
Обуздай вятъра бурен, сред тях
и нощната плът с южен дъх разтвори.
Не поканвай на бал, зимният студ,
да превърне в кристални слънца,
две бели крила.
И събери въздишките
на малки пролетни цветя,
за венец на цветната дъга.
Престъпи тихо в този храм!
И не позволявай да се отрони
от иконата сълза.
За да уловим,
излишъка по утринна роса.
И да се разтворим....
по пясъка,
все още топъл.
Като вълна
...достигнала вълна...
Ухание
на синьо
лято
кацнало
в две длани...над брега.