Адажио – непосилно ли(ри)чно

Сънувах залези! Сън ли бе?
Или живот, откъснал
седемнадесет заченати утра...
Изтлял в последният акорд
на несънуван майски ден.
Замлъкна белият роял
по невинните ми още пръсти.
А пролетта
бе в средата на родилната си треска...
И си мечтаеше за – лято, сакс
и наситена в зелено,
разсъблечена под погледите ни трева.
Исках да избягам...
скрита в дом със детски смях.
Но не успях и теб да скрия.
И ето днес,
когато нова пролет пак се ражда...
Виждам, че сънят не е достатъчност!
А само спирка,
на онзи седемнадесети коловоз,
по който изгревът се е търкулнал,
към следите
на двадесет безснежни зими.
И всъщност съм сънувала, неизживян живот.

А тази пролет е невероятно топла
във очите на зелената трева.
И събудил се от дълъг зимен сън,
сред стаята ми бял роял.