самота от звздна достатъчност...

червена есен
(като пътник
приседнал в бащината къща
пред пътя прашен)
в дланта ми
тихо кацна

и безцветна... синева
ехо...
пълно с конски тропот
в две зеници свобода
се разплиска в недостатъчност

ти

политаш
подобно лист отронен
за последен танц
...красив

в очите ти догонват се вълни
наметнати с прозрачност от крила

и чувам
как аз не съм във този танц
и правя се на тъжна...
неизречена до край... сълза

но виждам
как косите рошиш
на онази лятна лунна нощ
и в ирисите ти прочитам
че съм прашец
от звездната достатъчност...