Жива скала

Нощта наметна виолетовата си пелерина
и затанцува по сенките на притихналите дървета.
Луната сребристо се усмихваше
загледана в русалките които танцуваха
по разрошените вълни и заливаха морето
със звънкият си детски смях.
Дори вятърът спря заслушан на хребета
на унесената в сладка дрямка планина.
Там на скалата два силуета
пренесени в любовната си игра
чуваха само ударите на сърцата си
и усещаха мислите как прелитат
и докосват мечтите им.
Докосваха лицата си с усмивки.
Чертаеха една обща пътека със сълзи.
Попиваха капчиците от разбитите вълни
по телата си със страст, вън от миналото,
и се любеха с въздишките
които се отронваха след всяка падаща звезда.
Той я бе намерил в един лабиринт
от който всички изходи водиха към нищото.
Беше се скрилав една изоставена мида,
очакваща вълна която да я захвърли
на изгарящият пустинен пясък.
Прегърна я,
скривайки мъката й дълбоко в сърцето си.
С нежност подреждаше разхвърленият пъзел,
почиствайки го от плесента.
Сега стояха на тази скала,
вдишваха от морският бриз
и пиеха на големи глътки
от чашата на душевното сливане.
Устните им се докоснаха в миг
в който млечният път освети вселената,
завъртайки я в същината на живота.
Русалките продължаваха своята игра
и звънкият им смях се разливаше
по оживялата скала.
Нощта заспиваше
в топлата прегръдкана самотният бял облак...